На 12 юли в Центъра за съвременно изкуство и библиотека в Бургас се открива изложбата" Опасна красота" Dangerous Beauty (Revisited) -колаборация от видео инсталации, снимки, скулптури и живописни платна на жени- световноизвестни творци. Неин куратор е галеристът от Ню Йорк Стефан Стоянов, който съветва мнозина известни личности в областта на изкуството.

Сред авторите ще видим произведения на Марина Абрамович, наречена "Жрицата на пърформанса".

Запознайте се по-отблизо с нея:

През 2010 година Марина Абрамович представя в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк своя пърформанс „Артистът присъства“ (‘The Artist Is Present’) като част от едноминутно шоу, където в тишина всеки посетител може да седне срещу нея.

В рамките на няколко дни всеки желаещ може да седне на стола и да я гледа в очите цяла минута. Публиката е очарована, стотици са се подредили на опашка, за да застанат срещу артистката и да станат част от изкуството й. В залата цари пълна тишина, но изведнъж се разнася шепот, настава оживление. Столът пред Марина е празен. Чуват се тихи стъпки и срещу нея сяда елегантен зрял мъж в черно. За първи и единствен път Абрамович нарушава собствените си правила на пърформанса, протяга се и хваща ръцете на мъжа, гледат се нежно, а после тя заплаква.






Това е голямата й любов – Улай - човекът, с когото са осъществили най-великата си идея - да не превръщат живота в изкуство, а изкуството в живот. Минали са 22 години от раздялата им, а Марина е изненадана от неочакваната му поява.

Марина Абрамович и Улай започват страстна любовна връзка в началото на 70-те, творейки своето изкуство – пърформанса. Те решават да преминат Великата китайска стена като всеки от тях тръгне от противоположния й край, за да се срещнат по средата и да се оженят.

По пътя един към друг, Улай успява да направи бебе на своята преводачка- китайка. Това ужасно наранява Марина, защото през годините на съвместния им живот, той е твърдял, че едно дете ще ги отдалечи един от друг и ще застане между тях.

Тази последна, за сега, среща на двамата артисти - художници, е поредният символ на вечната любов както в живота им, така и в изкуството, което и за двамата е едно и също. Минутата приключва, те се прегръщат и се сбогуват отново. Улай напуска залата, а Марина продължава пърформанса си невъзмутимо, гледайки право в очите следващия.

Снимките по-горе са запечатали тази знаменателна среща.

Ето така през 2010 г. приключва една от великите любовни истории.

А сега - към началото. Родени са на една и съща дата - 30 ноември, тя в Югославия, той в Германия, подобно на друга световноизвестна двойка-артисти - Жан Клод и Кристо/ двамата са родени на 13 юни 1935 година/.

Запознават се на същата дата, 30 ноември, в Амстердам през 1976 г. В паспорта на Марина има печат с червена звезда, а в този на Улай – свастика. Този детайл ги провокира за съвместен пърформанс: „Комунистическо тяло - Капиталистическо тяло”. На 30 ноември те канят 11 приятели в дома си. Когато гостите пристигат, намират художниците спящи в леглото. Навсякъде са поставени бутилки с немска бира и сръбско шампанско.

Гостите преодоляват изненадата си и след малко отварят бутилките. Правят си купон около леглото със спящите домакини, после си тръгват. След няколко дни отново получават покана и когато пристигат, разбират, че през цялото време са били снимани от скрити камери. Марина и Улай решават отсега нататък да работят заедно, но преди това да направят по един последен самостоятелен артистичен акт. По едно и също време в различни точки на Берлин стартират техните арт акции „Освобождаване на тялото” на Абрамович и най-провокативната акция на Улай - „Това е криминално докосване към изкуството”. В хода на този пърформанс Улай открадва от Новата национална галерия картината „Бедният поет” на художника Карл Шпицвег (Carl Spitzweg) и я излага в ателието на свой приятел - беден турски емигрант.

Тук заедно с полицията, за да „опознае” картината, пристига директорът на галерията. Ситуацията предизвиква огромен скандал. Любителите на нетрадиционното изкуство са във възторг, но Улай е изключен от средите на институционалното изкуство и му е предложено или да влезе в затвора за няколко години, или да плати солена гаранция. Той избира трети вариант - бягство! През следващите 12 години двамата с Марина заживяват почти в нелегалност в малък микробус без постоянно местопребиваване.

Единствената връзка с тях е пощенски адрес в Амстердам, на който могат да получават кореспонденция и пускат обяви към почитателите си за следващите артистични изяви. Стават изключително близки. Започват да се обличат и да изглеждат еднакво, споделят и правят всичко заедно. Идеята им за пълно духовно и физическо сливане се визуализира в най-прочутото им изпълнение „Смъртта на Аза”.

Двамата са вплетени в прегръдка с прилепнали устни. Когато единият издишва, другият вдишва. След 17 минути и двамата падат в безсъзнание от въглерода, който са погълнали. През 1980 г. най-после решават да се оженят. Разбира се и това най-важно събитие в живота им трябва да се въплъти в изкуство. Идеята им е това да стане, като двамата тръгнат от различни посоки на Великата китайска стена и когато се срещнат по средата, да се венчаят. Но бюрократичните спънки по взимането на всички визи и разрешения за осъществяването на тази арт сватба им отнемат цели 8 години. Когато най-после всички документи са получени, връзката им е в криза, прекалената им близост ги е изчерпала и вместо да се съберат, те изминават пътя на Великата китайска стена, за да оповестят раздялата си. Този ритуал е последната им съвместна арт акция. Улай тръгва към центъра на стената от пустинята Гоби, а Марина от страната на Жълто море. Точно по средата се срещат, прегръщат се и се разделят завинаги.

Оттук нататък всеки върви сам по пътя си. Марина продължава да прави пърформанси, много от които автобиографични, а Улай се отдава на младежката си страст - фотографията. Марина живее в Америка, а Улай в Словения. Така приключва историята на тяхната земна любов с 2500-те километра на Великата китайска стена.

22 години по-късно след едноминутната им среща в Ню Йорк, с която започна този разказ, Марина Абрамович споделя: „...Ако сърцето ви е натежало от болката, че никога няма да видите любимия си отново (и за да преживеете раздялата ви трябват не 2500 километра, но и 2500 години), знайте, че няма такова нещо като „последно сбогом“ или „последна прегръдка“. Винаги има нова среща – ако не в този живот, в другия, ако не в земно тяло, в „друго тяло“. Затова, ако ви боли от раздялата, не правете нищо друго, освен да присъствате!...”