Беше ужасно... Кръвта беше навсякъде - по пода, килима, счупеното огледало, семейния ни портрет. Тя беше в очите ми, в съзнанието ми, после пропълзя на тънка струйка в душата ми. И остана там - завинаги.
Всъщност стаята, в която беше израснал, не беше вече същата. Когато отворих вратата, видях сина си с кървава дупка в слепоочието. В едната си ръка още държеше пистолета, а в другата стискаше семейната ни снимка. Огледалото бе паднало и се беше разбило на пода, тънка струя светлина падаше върху стъклата и правеше стаята неестествено светла. Кръвта се стичаше по плочките, пръски от кожа и мозък се валяха по килима. С огромно усилие съм направила няколко крачки, после помня, че протегнах ръце към мъртвия си син да го прегърна. За последен път...
Така ме намерили. Съседката ми, жена на 70 години, издръжлива и енергична, веднага повикала линейка и полиция. Биха ми инжекция и ме отведоха в болницата. По-късно осъзнах, че не кръвта ме бе поразила. Бях виждала много кръв по болниците, където бях санитарка. Срази ме ужасната гледка на сина ми Боян, който лежеше мъртъв в локва кръв. И коварната мисъл, че сам е сложил край на живота си. Убиваше ме чувството за вина, че можех да го спася, ако бях дошла малко по-рано, ако не водехме този скапан, мизерен живот. Ако не тънехме в дългове, а пък той милият все се опитваше да ни извади от там. Това наше подобие на живот пълзеше по земята като влечуго, а после се промъкваше в душите ни. Изяждаше ги, правеше ни уязвими на всяка крачка, на всеки ъгъл, зад който ни дебнеше страхът, че няма да оцелеем...

СЕМЕЙСТВОТО

Клара, жената на Боян, бе заминала за София на изследвания. Чакаше дете вече трети месец. Най-лошото предстоеше, трябваше да стана, да се окопитя и да й кажа. Представих си нежните й пръсти на пианистка, млечно зеленото дърво на вените й изпод прозрачната, неестествено бяла кожа. Виждах крехкото й тяло, съчетано с аристократично продълговато лице, светлокафявата коса, която на слънцето хвърляше червеникави оттенъци и тъмно-зелените големи очи, от които бликаше някаква тъга. Боже, Клара нямаше да може да го преживее. Тя имаше красота, но й липсваше сила.
Виждах я усмихната край печката в кухнята, учех я да готви. Беше все край мен, нямаше родители. Още на 5 годинки е била осиновена от една жена от София. Тя била психолог и често посещавала детския дом, където родителите на Клара я захвърлили само на няколко месеца. Лека полека се привързала към красивото момиченце с тъжни очи и го отвела в един по-добър свят. Клара също беше психолог като втората си майка, помагаше на малчуганите от детските домове. Трябваше да й кажа, а не знаех как. От този ден нататък оставахме сами - две сенки в мрака на невъзможното щастие.

ЕДИН ДРУГ ЖИВОТ

Колкото повече се отдалечавах от болницата, толкова повече ме нападаха спомените за един друг живот. Сякаш някакъв дълбок и отдавна забравен инстинкт за самосъхранение се беше събудил в мен. За добро ли - не знам. В мига, в който видях сина си да лежи в моргата, силите ме напуснаха. Вече нищо нямаше смисъл...
Този мартенски сняг, хруптящ под обувките ми, ме дразнеше. Макар че в един друг живот обичах снега. Лутах се по улиците, влязох в първото кафене и си поръчах чай. Казах на бармана да ми даде и един коняк, нуждаех се от силно питие. Не за да прогони болката ми, просто да раздвижи съзнанието ми, за да мога да помисля. Трябваше да направя толкова много неща. А не знаех как.
"Искате ли лимон?", попита бармана. Досега не бях го забелязала изобщо. Младо момче, на не повече от 20 години, ми се усмихваше отсреща. Недочакал отговора ми постави чинийка с току-що разрязан плод. Тогава ме лъхна мирисът на лимон. Мирисът на моето детство.

ДЕТСТВОТО

Не те ли отегчавам вече с тази ужасна история? Сигурно хората искат да им разказваш красиви истории, изпълнени с любов и щастие... Но знаеш ли, мен щастието не ме подмина. Беше време, когато бях заобиколена от любими хора, някои вече не са между живите. Но аз ги помня и ще ги помня, докато не изчезне и последната искрица от съзнанието ми. Щастието не се забравя, също като болката.
Лимоновата градина. Там си играехме като деца. Беше далеч на юг, в едно село до Петрич. Вярваш ли ми, че като ме лъхна този мирис на лимон, сякаш се събудих! Сякаш отново имаше надежда, а животът не беше чак толкова лош и безнадежден. Дядо отглеждаше лимоните, а после ги продаваше на пазара в Петрич. Те имаха твърди, почти бели цветове, но само как ухаеха... Когато лимоновите дръвчета натежаваха от плод, тичахме с приятелите да си наберем, а пък баба ни приготвяше цитронада. Когато готвеше върху печката с дърва винен кебап, ме поглеждаше подканящо и ми казваше: "Тичай да откъснеш едно лимонче, моето момиче!". Очите на баба бяха все мокри, тя беше загубила две деца, едното починало от белодробно възпаление едва на 3 годинки. Докато го закарат с каруцата в града на лекар, силите му не издържали. А пък другото било на 5 години, появило му се раково образувание и си отишло след няколко месеца. Баба често ходеше на гробището при мъртвите си деца, а пък ние с приятелите ми се свивахме сред дърветата и я чувахме как вие като вълчица.

РОДИТЕЛИТЕ

Майка ми е третото дете в семейството, после се родил и вуйчо. Но той замина за чужбина, там си намери работа и се връщаше само по празници. Тогава се събирахме цялото семейство. Татко печеше хляб във фурната, на трапезата винаги разчупваше погачата, по парче на всеки. След като вуйчо ни раздадеше подаръците, обикновено се качвахме на втория етаж на къщата и си правехме куклен театър. Мама много се сърдеше, че тайно ползвам червилото, герданите и обиците й, но после ми прощаваше. С татко имаха вила и лозе край селото. Една нощ ги нападнали цигани, искали им храна, пиене, носели дървета и вили. Пребили татко почти до смърт, а пък мама побягнала у съседите. Комшията извадил пушката си и прогонил извергите. Но татко беше много зле, лекарите едва му спасиха живота. Залежа се цели три години, а мама го гледаше. То бяха големи мъки, не ми се говори. Една зимна нощ извика: "Идва, идва...", а после сам затвори очите си и притихна. Милият, сигурно е страдал ужасно, а пък не искаше да ни бъде в тежест.

ПЪТУВАНЕ НА СЕВЕР

След години мама се омъжи повторно. Аз и двамата ми братя дойдохме да живеем в Плевен. Вторият ми баща беше изгубил семейството си - жена си и дъщеря си, почти една след друга. Наркотиците бяха унищожили психиката на детето им, младото момиче починало едва на 18 години. Жена му не могла да го понесе, скоро се наложило да я изпратят в психиатрична клиника. И до ден днешен вторият ми баща ходи на свиждане, няколко пъти ни води със себе си, но беше толкова тъжно. Изпод разчорлените коси видях очите на съпругата му - красиви лешникови очи, които мътилката на болката беше покрила с някакъв безцветен пласт. Облечена в бяла роба, жената приличаше на вещица от Средновековието, но винаги държеше една снимка на погубеното им дете. Поставяше я върху масата, а пък татко слагаше отгоре букет бели рози. Жената го поглеждаше, устните и се разтваряха в някакво подобие на усмивка. Винаги, когато ходеше при нея, татко носеше букет бели рози. Бяха любимите й цветя.
Тук в Плевен още в гимназията срещнах Цветан и се оженихме някак набързо. Той беше обущар, изучил занаята от баща си. Казваше ми: "За характера на жената човек трябва да съди по обувките". Дали си екстравагантна, семпла, практична или небрежна, това си личи от обувките. Мъдър беше той, но щастието ни беше кратко. Боян беше на десетина години, когато мъжът ми замина за Добрич да вземе кожа. И не се върна. Катастрофира на един завой, при ужасна мъгла не успял да види онези големи машини, които носят извънгабаритен товар. Цяла седмица се мъчи, бори се за живота си. Бях събрала всички лекари, толкова години работех като санитарка в болницата. А пък те хората искрено искаха да ми помогнат. Но не успяха... "Толкова си красива!", бяха последните думи на Цветан. И вдигна ръка, в този последен миг искаше да ме погали. После я отпусна и ако щеш ми вярвай - на лицето му видях усмивка. Така си отиде - усмихнат. А пък аз останах сама с дете. Да не ти разправям - каква мъка съм видяла на чуждо място и как ме подмятаха хората...

ПОГРЕБЕНИЕТО

Клара вървеше до мен като сянка. Беше облечена във вдовишките ми дрехи, не й бяха по мярка, но пък се държеше. Обясних й, че сега носи нов живот, че всичко ще се оправи щом сме заедно. Тя просто ме прегърна и каза: "Обещавам ти, мамо - заради теб и заради детето ще продължа да живея!".
Дълга върволица от хора, като мравуняк, изпрати ковчега на сина ми Боян. Той беше военен дълги години, помагаше на хората и те се стекоха, за да му окажат последна почит. Боян си отиде заради дългове, не можехме да плащаме, видял се е в безизходица. Психиката му не издържала. Представял си е как детето му ще бъде пренебрегвано постоянно заради това, че не може да му осигури елементарни условия за живот. А той носеше чувствителна душа, също като баща си. Не ме гледай така изненадано - ще ти обясня. Ние, южняците, си изкарваме чувствата навън, изливаме ги, хвърляме ги там някъде, а пък душите ни се освобождават от лошотията, от болката, от всички отрицателни емоции, които могат да те убият. И го правят, миличка.
Но пък северняците са други хора - те струпват всичко това в душите си и после в един миг не знаеш накъде ще избие. Ако е гняв - е страшен, ако е отчаяние - погубва те, но ако е любов - боже, тя е завинаги.

НОВИЯТ ЖИВОТ

Клара роди момченце, кръстихме го Боян. През пролетта го водя в нашата лимонова градина от детството. А той се усмихва и къса цветовете на дръвчетата. Сега имам внуче и съм толкова щастлива. След всички перипетии, най-после си стъпихме на краката. Втората майка на Клара излезе добър човек, продаде част от имуществото си, а с част от парите си направихме екскурзия в Европа. Жената и до днес се вини, че не е знаела за проблемите на семейството ни. "Ако Боян само ми беше казал, ако можех да разбера, че имате нужди!".
Но моят син не можеше да моли и да се оплаква. Едва сега - няколко години след смъртта му, го разбирам. Той носеше духа на баща си - един невероятно мъдър човек, който имах щастието да срещна в този живот. И да изживея любов, каквато други хора все още не са познали. Той не обичаше да говори много, но винаги казваше каквото трябва на точното място и в точното време.
Но все пак - мълчанието означава толкова много...

Източник: БГ Север