Нямаше го. Не липсата му обаче събуждаше гнева ми.…А неизказаните думи, естествената необходимост да му разкажа за живота си отвъд онзи фатален отрязък от време, когато беше тук. Той и досега не знаеше коя съм всъщност. Не му беше нужно. Той просто си играеше с жените - използваше ги заради парите, като някакви одушевени кукли, които разпалваха страстта му и утоляваха вечния му глад за жива плът. Мен вече ме нямаше в тази игра. Но някак си против всякаква логика - той присъстваше в тази стая. Прокарваше ръка през косите си и ме наричаше "любима". Усмихваше се мило, мургавото му лице сияеше, а почти прозрачните му сини очи ме приканваха на спалнята отсреща. Тогава още не знаех, че красотата може да бъде отровна.

*****

Синьо-зелената фасада на чифлика се извисяваше на километър разстояние от магистралата. Той беше триетажна къща, с тавански помещения, където държах стари вещи от времето на дядо и баба. Стари скринове във френски стил, дървени сандъци с фолклорни носии от различни краища на страната, грижливо съхранявани от баба, както и любимите стари вестници и тетрадки на дядо. Не знам защо не можах да ги изхвърля. Сякаш те ми помагаха.…Когато бях най-тъжна, идвах тук и миризмата на стари дрехи и хартия ме връщаше към действителността. За своите 35 години бях една много богата жена, но това ми донесе само болка.

*****

Около чифлика се простираха стотици декари моя земя, която сега пустееше. Най-близкият град беше на тридесетина километра и аз изминавах разстоянието, яхнала Вихър - любимия ми кон, завещан от татко. Някога имахме цяла конеферма, а дядо развъждаше само породисти коне. С голяма мъка се разделих с конете, когато съпругът ми загина. Сега останаха само Вихър, Фердинанд и Елза. Нощем конете ме пазеха, цвилеха и пръхтяха, ако някой се приближеше до чифлика. Приятелите ме обвиняваха, че съм се обрекла на самота в тази пустош. Мислеха, че се самонаказвам. Но на мен самотата ми харесваше. Имах вина от миналото и търсех опрощение от самата себе си.

*****

Този път колата не ми се подчини. Опитах се да я овладея, за да взема завоя, но тя се завъртя и тогава чух ужасния трясък. После нищо не помня. Събудих се в една болница, бях лежала месеци наред. След време отново можех да ходя, но не исках да живея повече. Съпругът ми беше загинал, бяха го погребали преди месеци. А още не беше навършил 30 години.…Но това не беше най-лошото - с едно завъртане на кормилото бях убила и собственото си дете. Бях бременна в третия месец, но лекарите не са могли да направят нищо за спасението му. Бяха се борили зверски за моя живот. Татко ме чакаше пред болницата. Сякаш се беше смалил откакто го видях за последен път. "Живееш втори живот, милата ми…", така ми каза. Колко живота може да има човек?!, се питам сега.

*****

После дните започнаха да си приличат. Не се случваше нищо, не търсех нищо, не исках да виждам хора около себе си. Изпратиха ми някакъв психолог да ме разпитва за катастрофата, опитваше се да ми помогне човекът. Лошото беше, че аз сама не исках да си помогна, да се изправя, да започна отначало. Нощем отивах в конюшнята при Вихър и плачех върху гривата му. После го яхвах и препускахме, вятърът свистеше в ушите ми, сълзите ми спираха изведнъж, а Вихър беше щастлив, че ми помага. Обикаляхме всички места, където бяхме ходили с Веско - съпруга ми. Там, където се срещнахме за първи път, там, където ме целуна, до дома му, където вече никой не ме чака. Знаеш ли - скоростта убива болката…временно.

*****

Цели две години ми трябваха за да се стабилизирам психически. Живеех при татко, но един зимен ден той получи инфаркт и почина за часове. Погребахме го в долината, точно до мама, там му бях запазила парцел. Забравих да ти кажа, че съм израснала без майка. Тя е отишла при ангелите, когато съм била само на три години. Била е много красива. После леля и баба ни гледаха със сестра ми Матилда. Тя беше с пет години по-голяма от мен. С нея сме различни както по външност, така и по нрав. Матилда никога не би допуснала хората да й отнемат нещо, което има за свое. А аз винаги оставях на другите право на избор.…

*****

Матилда се влюби в някакъв търговец на кожени изделия и замина за Щатите. Понякога си идва за Коледа. Има цял рояк деца, но за нея и без това животът винаги ще бъде по-лесен. Тя не обича да се задълбочава в нищо.
Бях останала съвсем сама. Дадох къщата на родителите си под наем и отидох да живея в чифлика. Сградата беше занемарена. Откакто съпругът ми загина, всичко беше опустяло. Започнах ремонт на сградата, изхвърлих много ненужни вещи оттам, но не можах да се простя с болката си. Може би защото тук, в чифлика, бяхме живели цялото семейство преди мама да умре. Сякаш тук можех да се надявам на щастие.

*****

Самотата ме притискаше отвсякъде.…Нощем сънувах катастрофата и се събуждах обляна в пот. Веско все ми се явяваше - някъде отдалеч ми махаше и все искаше да ми каже нещо важно. Когато го приближавах обаче се сблъсквах с една прозрачна стена, която ме отхвърляше назад. Имах хиляди книги, които нощем се опитвах да подредя и да намеря най-добрата, която ще ми даде надежда и ще ме избави от самотата. Понякога приятелите ми идваха на гости. Организирах вечери с изисканите блюда на мама, нейните фини порцеланови сервизи, нейните кристали отново намериха място на масата. Но нищо не можеше да изтрие вината ми.…Трябваше ми още време.

*****

Тогава - след три години безцелно скитане в небитието и назад, започнах да си общувам с различни хора по интернет. Бързо си намерих приятели (все още изглеждах добре). А хората ценят красотата (или я похищават). Общувах с хора от различни краища на света, знаех три езика и това ми помагаше да намеря нови приятели. Така намерих Свилен.

*****

Той не изглеждаше като другите. Беше жизнен, красив, освободен от предразсъдъци млад мъж. Караше скъпа кола, живееше в луксозен апартамент, имаше много приятели. Направо пощуря, когато му казах, че живея в чифлик, на километър от магистралата. "Не се ли страхуваш, Снежанке?! Толкова красива жена сама в пустошта". Тогава изобщо не обърнах внимание на това. Мислех си, че наистина е изненадан. След като общувахме няколко месеца, той реши да ми дойде на гости, а пък аз нямах нищо против. В края на краищата нямах нищо за губене. Освен самотата.…

*****

Свилен наистина дойде в един летен ден. Дълго обикаляхме, за да му покажа чифлика, градината, конете, той се поинтересува дори от съкровеното ми таванско помещение. Бях извадила приборите за френско сервиране на мама и бях приготвила страхотна вечеря. Той явно беше впечатлен. Свилен ми разказа, че баща му е много богат човек и на него не му се налага да работи. След вечерята отидохме да си легнем. Бях забравила за любовта и мъжките ласки. Но той ме предразположи - помислих си, че съм намерила правилния човек.

****

Още няколко пъти се виждахме със Свилен в чифлика. Той доведе и приятелите си. Направихме голям купон. После всички заедно ходихме на море. Беше едно щастливо лято. Мислех си, че вече съм приключила с търсенето на щастие. Защото то най-после ме е намерило. Гледах морето от скалите край Созопол и си представях бъдещето. След всичко, което бях преживяла, може би имах право на промяна към добро. Тогава една голяма бяла пеперуда кацна на ръката ми. Имаше изпъкнали черни очи и за миг си помислих, че приличат на очите на Веско. Затичах се след нея. Тя сякаш ме викаше. Изминах стръмния път надолу по скалите и там, в ниското край храстите, тя се поспря. Дочух викове на страст и тогава ги видях. Вкопчени тела едно в друго. Русокосо момиче стенеше в ръцете на моя Свилен…

*****

От другата страна на болката няма нищо - просто пустота. Това усетих тогава. Вече не ме болеше, но се чувствах измамена. Хукнах към колата си, запалих мотора и избягах. Не можех да понеса обяснения, извинения и всичко останало. Бях видяла твърде много от този живот. И не можех да слушам изповеди, както и да давам прошка.
Останах отново сама. И пак разказвах на Вихър моята история. Вече не плачех, но той разбираше всичко. Животът ми продължи по старому. Посрещах приятели за уикенда, забавлявахме се. Докато една нощ...…

*****

Конете полудяваха,…Вихър, Фердинанд и Елза цвилеха, чуваше се тропането на копитата им. Бяха изплашени от нещо.…Набързо наметнах един халат и хукнах да разбера - какво става. Тогава ги видях - Свилен и приятелите му с факли в ръце. Приближих се и видях очите му - там имаше някакъв безумен блясък, като на човек, изгубил ума си. "Слушай, курво! Сега ще ни дадеш всичко, което имаш в бардака си, или ще изгорите и ти, и конете ти като факли!", крещеше той. Пуснах ги у дома. Отворих всички врати и изкрещях: "Вземи всичко и си върви. Но това една ли ще те направи щастлив!". "Какво ми казваш ти?…Знаеш ли колко такива като тебе са ми минали през ръцете.…Щастие, любов - ха-ха-ха! Нали от такива курви като теб се издържам години наред. Но ти си красива, поне".…

*****

Свилен се опита да ме приближи. Тогава видях моят кон Вихър изправен на задните си крака над главата му. Вихър го удряше безмилостно с копитата си, а аз, изгубила сили, се опитвах да го спра. Свилен лежеше целият в кръв. Тогава отблизо се чуха изстрели. Вихър се изправи на задните си крака, изцвили силно, с глас, в който една нотка хъркаше. После застана на крака и ме погледна.…Сякаш цялата сила на душата му беше събрана в този поглед. Моят любим кон падна на земята, но очите му бяха живи и аз го целувах докато издъхна. Наоколо се събраха хора. Закараха Свилен в болница. Приятелите му избягаха панически. Но чифликът беше обърнат наопаки. Сякаш някаква разрушителна стихия беше минала през дома ми. Погребах Вихър наблизо, посадих му червени рози на гроба. Винаги ще го обичам.

*****

Животът ми продължи по старому. Свилен се оправи и си намери други жени, които да мами. Пооправих чифлика, отново правих ремонт, купих от любимите сервизи на мама - открих ги при антикварите. Тя би се радвала да ги имам. Моите приятели пак идват и все им разказвам тази история. В един момент се оказа, че съм бременна. Родих си едно сладко момиченце. Това ми даде някаква страхотна надежда, че светът все пак не е толкова лош. Нощем, преди да заспим, все си говорим за най-различни неща. А тя все пита...…

*****

- Мамо, мамо, колко ме обичаш?
- От земята до небето и още толкова.
- Ами татко - той обича ли ме?
- Разбира се, скъпа. Дори отиде сред звездите да разбере колко е дълго това разстояние и като се върне ще ни разкаже.
- Мамо, той кога ще се върне и как ще го позная?
- О, разбира се, че ще го познаеш. Той има най-хубавата усмивка и най-широките рамене на света. Ти ще го познаеш. Той ще ни донесе звезден прах и ще ти каже колко точно те обичаме.…
- Мамо, ами ако татко не се върне?
- Значи те е обичал толкова много, че не му е стигнал един човешки живот да измери разстоянието от земята до небето. Но ние ще знаем...…