Култура

620 години от смъртта на Джефри Чосър, английски поет, дипломат и държавник /1340-1400/

„Когато той се роди, Англия имаше език, след като умря, тя вече имаше и литература”. Всеки писател по света би искал това да са думи, написани за него - но само на един е дадено.

Казва се Джефри Чосър и отдавна не му пука кой какво казва за него, защото от цели 620 години лежи погребан в „Ъгъла на поетите” на Уестминстърското абатство в Лондон. Защо не лежи в някой ъгъл на катедралата в Кентърбъри, която обезсмърти в знаменитите си разкази, не е ясно. Но ако трябва човек да избира - и Уестминстър не е лошо място.

Когато с благи дъждове април
бе мартенската жажда утолил
и беше влял във всяка суха жила
на пролетта живителната сила,
когато духна топлият зефир
и оживя задрямалата шир
от кълнове и слънцето начена
да преминава вече през Овена,
а птичките изгубиха съня си
(за песните им дните бяха къси
и сърчицата им се разтуптяха),
тогава много хора закопняха
смирено да поемат в дълъг път,
на славни мощи да се поклонят.
И тръгнаха от Норфолк и от Съри
към древната обител в Кентърбъри

Така, с описание на деня вторник, 16 април, започват прочутите „Кентърбърийски разкази” на Джефри Чосър. Твърди се, че когато накараш учениците задължително да прочетат тази книга, те започват с неудоволствие и свършват с възторг.

Приживе Чосър е известен повече като начетен и интересен светски човек, дипломат, обиколил Европа с различни мисии и способен държавен служител, отколкото като велик поет, който превръща простонародния тогава английски в английския, който оттогава насам постепенно завладява света. И нарежда английската литература някъде в редиците на Данте, Петрарка и Бокачо.

Към прочутата древна обител в Кентърбъри, накъдето през една луда пролет се отправят героите на Джефри Чосър – ето и малко исторически и географски бележки за онова време и място. След битката при Хейстингс през ХІ век норманите на Вилхелм - или Уйлям - Завоевателят превземат Англия. Тук те се смесват с датските викинги, завладели голяма част от страната преди това, както и с основното население от англи и брити, които пък още по-рано са завладели местните келти.

Така постепенно се ражда онзи микс от хора, мисъл и чувство, който по-късно се оказва люлка на империализма, люлка на демокрацията и родина на много велики човешки постижения. Познатото ни днес Обединено кралство обаче до към ХІV век е по-скоро френска провинция. В нея официален език, езикът на двора, е френският, книгите се пишат на френски и латински, а английският е само за простолюдието. При това английски, чието звучене няма нищо общо със сегашния език, с който всички така сме свикнали. Ще се убедите веднага, ако чуете как звучи на средноанглийски същото това начало на „Кентърбърийски разкази”, което вече ви представихме:

Ето, това е езикът, на който говорят героите на Чосър и разказват знаменитите си истории, докато извършват своето поклонническо пътешествие. Не само по онова време, а и досега, катедралата в Кентърбъри е най-значимият религиозен и духовен център в Англия. През ХІІ век четирима рицари на крал Хенри ІІ убиват там архиепископ Томас Бекет. Той е в остър конфликт с краля по темата за правата и привилегиите на църквата, заклан е, но е канонизиран три години по-късно, а разкайващият се Хенри превръща катедралата в център на английското християнство.

Да се поклонят на светите мощи на Томас Бекет, всяка година в Кентърбъри се стичат тълпи поклонници и молители. И Чосър взима сюжета си от това поклонничество, като подбира представителна извадка от хора с различни професии, социален статус, образователно ниво, събира ги на едно място в страноприемница край пътя и ги оставя да разговарят помежду си. Така те непринудено, по-добре, отколкото на изповед, разкриват пред нас, невидимата публика, себе си и света около себе си, своите радости и надежди, своите слабости и възходи. Амбициозната задача далеч не е завършена. От онези 120 истории, които Чосър планира да разкаже чрез героите си, той успява само с 24. Но картината и така е доста пълна, а книгата остава безсмъртна.

По технология тя в известен смисъл прилича на бокачовия „Декамерон”, но с много различен аромат на разказа, прилича и на средновековното френско фаблио, но изградено с толкова английски герои и сюжети, че връзката остава незначителна подробност. В същото време книгата е толкова чосъровска, че чак до Шекспир - три века по-късно, в английската литература няма нито един поет, който дори да я доближи по значимост и популярност, с други думи – Чосър си остава единствен крал в замъка на словото.

Джефри Чосър, познат и като „бащата на английската литература”, е роден в Лондон, вероятно през 1340 година. Думата „чосър” идва от френски и означава „обущар”. Ако е имало обущарство в рода обаче, то е в далечното минало. Семейство Чосър не е аристократично, но е от високите нива на буржоазията и твърде богато. Фамилията има имоти и върти търговия в Ипсуич, а в Лондон баща му е голям търговец на вино. Майка му пък има наследство от 24 магазина в столицата.

Смята се, че Джефри получава добро образование по езици, философия и други науки в училището към катедралата Сейнт Пол, но това не е сигурно. Със сигурност е документирано обаче, че като тийнейджър той е назначен за паж на графиня Елизабет де Бърг, съпруга на Лайънел Антверпенски, херцог Кларънс, втори син на крал Едуард ІІІ. Тогава Стогодишната война между Англия и Франция вече тече. Никой не знае, че тя е стогодишна, пък и тя не е точно стогодишна, но така или иначе – като младеж Джефри заминава с патрона си за континента, участва в обсадата на Реймс и е пленен. За свободата му французите искат откуп от цели 16 лири.

Самият крал Едуард ІІІ се включва в приятелската група, която събира солидната за времето сума и Чосър се връща в родината като герой. В следващите години той пътува из континента – не е ясно дали с кралска мисия, дали като поклонник по свети места, дали и двете. Връща се, учи право в Лондон и през 1366 година се жени за Филипа Роет, рицарска дъщеря и придворна дама на кралица Филипа д`Авен. Балдъзата му Катрин пък по-късно става съпруга на Джон Гонт, херцог на Ланкастър, трети син на крал Едуард ІІІ, който до края на живота си остава приятел и покровител на Джефри Чосър.

През 1367 година Чосър вече официално е член на кралския двор, пътува с различни мисии в Европа и се смята, че при една от тях се запознава лично с Джовани Бокачо и Франческо Петрарка, с които си говорят най-вече за литература. Някой смятат, че заради ранните си литературни творби и преводи, други – че заради някакви успехи в мисиите, но през 1374 година Джефри получава завидна награда от крал Едуард ІІІ – той постановява да му се изплаща „галон вино дневно до края на живота му”. Само да уточним – това означава около 4 литра и половина. Дневно.

Цял живот Джефри Чосър неизменно служи на короната. Той е дипломат, шеф на митницата в лондонското пристанище, мирови съдия в Кент, депутат от Кент, кралски секретар по строителството, който надзирава ремонтите на двореца Уестминстър, църквата Сейнт Джордж, замъка Уиндзор, както и строежа на лондонския Тауър, накрая се оттегля на по-спокойна, но не и синекурна работа като заместник шеф на кралските гори и градини. Междувременно той превежда много книги, главно от латински и френски и сам започва да пише.

Сред най-известните му творби са историята за Троил и Кресида, сюжетът на която взима от „Метаморфози” на Овидий, както и „Кентърбърийски разкази”. Смята се, че той започва да пише разказите някъде около 1380 година и спира да работи по тях десет години по-късно. Макар едва на 50, твърде уморен е вече. Тази възраст сама по себе си е доста почтена за онова време, а Чосър живее още поне десет години. Умира неясно от какво, но се смята, че това се случва на 25 октомври 1400-та.

Поне така пише върху гроба му. Джефри Чосър е първият английски поет, положен в онзи край на Уестминстърското абатство, който по-късно става известен като „ъгълът на поетите”.

Датата на смъртта не е сигурна обаче, защото надгробната плоча е гравирана стотина години по-късно, след като в Англия влиза печатната машина на Гутенберг и знаменитите „Кентърбърийски разкази” се превръщат в истински бестселър.

Англия вече има литература.

Източник: Focus.de

viapontika.com

viapontika@viapontika.com

За автора...

Comments

comments powered by Disqus