БХГ „Петко Задгорски“ има удоволствието да Ви покани на изложба живопис, дело на големия художник Теофан Сокеров. Тя съдържа картини от колекциите на ХГ "Проф. Теофан Сокеров" в гр. Ловеч и ХГ „Стара Загора“.

Творбите се показват за първи път в Бургас. Откриването е на 19.10.2022 г., сряда, от 18 часа, на етаж 1 в БХГ „Петко Задгорски“.



За изкуството на Теофан Сокеров разказва изкуствоведа Румен Серафимов.

Теофан Сокеров е изключителна творческа личност от силното поколение, което влиза в българското изкуство в началото на 70-те години на миналия век. Това поколение, в което са и художници като Ванко Урумов, Стоян Цанев, Атанас Яранов, Николай Майсторов, Димитър Буюклийски и др., внася много по-модерен дух, артистична автономност и пластическо изразяване, противопоставящи се на консервативната естетика и строгите норми на така наречения "социалистически реализъм", наложен от тоталитарната държава. През 1970-те години Сокеров е сред най-впечатляващите новатори в изкуството ни, тъй като донася съживяващите звуци на европейската модерна живопис в една доста тъжна и тягостна социокултурна атмосфера. Той е новатор и в монументално-декоративната живопис със своите 27 стенописа, чиито богати пространствени композиции са много по-различни от възприетия тогава плоскостно-стилизаторски, елементарен и наивен стил в тази изобразителна сфера.

През 1969 г. Теофан Сокеров завършва блестящо Художествената академия и неговата дипломна работа, картината "Възпоменание", е откупена от Националната галерия. Овладял безупречно живописните умения, опознал принципите на класическото изкуство и на старите майстори, стъпил върху естетиката на модерната живопис от ХХ век, художникът се явява със самочувствие на артистичната сцена, за да премине през четири стилови периода.

През първите 2-3 години след Академията той работи в зоната на един монументален, изчистен и лаконичен стил, с който изгражда едри, обобщени, сякаш скулптирани фигури на мъже и жени в монохромни тоналности от сиви, сиво-зелени и сиво-охрови цветни гами. Творбите носят духа на жертвеността и страданието в един драматичен и по-общочовешки контекст – "Възпоменание", "Оплакване", "На разстрел".

Между 1972 и 1977 г. Теофан Сокеров демонстрира нов, по-звучен и полихромен живописно-експресивен начин на изразяване. Портрети на жени и мъже, сцени от ателието, интериори и натюрморти, морски пейзажи – един богат образен и предметен свят засиява в по-топли и интензивни хармонии. Потърсени са изразителни деформации на човешките фигури, на лицата и особено на уголемените крайници. Преклонението пред Пикасо тук е очевидно. Композиционните принципи са усложнени чрез вертикално разделяне и зониране на пространството, което е организирано в най-предния план на картинното поле, но в което внезапно се отварят проходи навътре към по-далечен и поетичен хоризонт. В тези творби се появяват за първи път обичаните от художника предмети-символи – тромпетът, свещта, колелото, стълбата. Човекът и неговата среда се превръщат в красив, цветен, романтичен и хуманизиран свят, много по-различен от света, в който живее българското общество в онези тъмни и несвободни времена. В този контекст в изкуството на Сокеров прозвучава своеобразен еретизъм по отношение на естетическите и идеологическите норми на тогавашната социокултурна система. С този нов стилов маниер художникът дръзко внася в българската живопис непозволените тогава форми и влияния от модерното европейско изкуство.

От 1977 г. до края на 1980-те години Теофан Сокеров възприема в живописта си документално-веристичното отношение към образността на т.н. "фотореализъм". Чрез него той се приближава максимално достоверно до човешкия образ и предметния свят, а фигурите сякаш са колажирани в сложна и богата пространствена логика. В условното и наситено картинно поле са композирани множество персонажи. Често се явяват фигурите на старци и старици, предизвикателни млади жени, деца, интелектуалци – всички възрасти са там в някакво драматично взаимоотношение по житейската стълба, заслушани в тоновете на нерадостна съдба. В напрегнатата картинна атмосфера понякога лицата на фигурите топло отразяват оскъдната светлина от пламъка на крехка свещ като плаха надежда ("Вариант", 1978 г., ГХГ - Варна). В метафизичното пространство художникът си позволява да срещне дори образите на Рембранд и изкуствоведа Димитър Аврамов ("Среща във времето"). В тотално въздействащите драматични платна се виждат често и други обичани от Сокеров символи – въжето, възелът, птицата в клетка, стълбата, – които обогатяват смисловите внушения. Този "фотореалистичен" стилов маниер представя художника още по-убедително като феноменален рисувач и превъзходен колорист, способен да създава сложни и трудни композиции, да изгражда дълбоки психологически състояния на образите си, да внушава осезателно настроения и чувства.

От началото на 1990-те години Теофан Сокеров се установява трайно в зоната на един епичен художествен метафоризъм със сюрреалистични черти. Този четвърти стилов период е изключително богат и продължава до края на живота му през 2020 г.

Немалко творби са изпълнени в духа на един "автобиографизъм", който неведнъж се е явявал в изкуството му. Образите на родителите, прародителите и синовете му изплуват в неговите композиции и общуват в безмълвни извънвременни диалози. Собственият му образ също се открива, ситуиран сред приятели на особена вечеря (алюзия за "Тайната вечеря"), на която присъства дори божествената личност. Други картини-приказки са романтично връщане назад в детството, в старите природни места, с някогашните персонажи от спомените и миналото. Те са изобразени с някакво Брьогелово чувство за панорамно пространство, но и за изразителна образна и предметна символика – "Приказки на баба Теофана", "Късна есен", "Коледа в Ловеч".

В този четвърти период пространството се отваря безкрайно и побира в метафизичните си измерения богати и многолюдни композиции. Особено видим е този ефект в цикъла "Роенето на мравките", чието вертикално организирано пространство е приело огромен брой персонажи и предмети, имащи важно символично значение – жената и мъжът, майката, мадоната, стълбата, трапезата, животните, музикални инструменти, механични конструкции. Един мащабен театър на човешкия свят, в който има напрежение и където сякаш изниква древният античен принцип на елинските стоици –

"На всеки неговото". В необятното пространство на тези творби всеки образ и предмет е поставен на определеното му място и с определената му роля като част от сложната човешка и природна вселена.

Освен многобройните творби, в които доминира епичният разказ, панорамният пространствен поглед и наситеното композиране на множество сцени, в този последен стилов период Теофан Сокеров създава изключителни платна с друг пластически подход. В тях кадърът е максимално увеличен, а фигурите са уедрени и изпълват картинната среда, за да внушат по-силно трагизма на човешкото страдание. Такива са платната от цикъла "Хора и животни", представящи зловеща, разтърсваща метафора на жестокостта и агресивността в човека и към човека. Едро и мащабно изразени са състоянията в още няколко великолепни творби – "Рицарят и смъртта", "Сливане", "Въпрос", "Гергьовден", диптиха "Есен". В тях директно, категорично и тотално Сокеров представя страданието, преходността, разпадането, тленността и смъртта. Човекът е превърнат в празен, разпадащ се манекен, подвластен на могъщи сили. Колко е актуална тази тема днес!

Всъщност всички човешки религии и философски учения са създадени, за да намерят спасение от смъртта, която единствено човекът осъзнава и от която изпитва своите страхове. С дълбоката си интуиция и природна мъдрост Теофан Сокеров често се вглежда чрез живописта си в страданието и смъртта в един всеобщ философски контекст. Образът на разпънатия човек много често е интерпретиран в изкуството му още от самото начало. В множество творби от последния му стилов период разпятието е символичният център, около който се разгръщат и завихрят многолюдни и бравурни сцени – "Прошка", "Развитието".

Наред с тази силно драматична тематична и идейна посока в изкуството си, Сокеров съхранява до края своя неизтощим пиетет към живота, към виталността и красотата на човешката природа, към емоционалния звук на топли, естествени и хуманни състояния и настроения. Жената в многобройните й образни превъплъщения на майка, на муза, на изкусителка, на предизвикателно разголено тяло, не престава да живее в картините му и да излъчва своя културен еротизъм. В някаква сюрреална логика тя плува свободно във времето, явява се в ренесансово облекло или като Рембрандов образ, изгрява в цветна, чувствена светлина, внушава страст и живот.

В своя ярък метафоричен и символичен фигуративизъм Теофан Сокеров рисува и разказва за важните етически и духовни колизии на човека, за драматизма на битието му. Той търси и посочва с изключителна изразителност сериозните смисли на живота и смъртта. Изгражда и раздвижва огромен свят, в който свободно смесва различни времена, култури, класически и модерни образи и форми. Прави го с демиургична лекота и овладяност на стар майстор и със сетивата и прозренията на хипермодерен художник, който осъзнава ценността и преоткриването на същностните духовни идеи в съвременното изкуство.

В най-новата българска визуална култура Теофан Сокеров е големият разказвач, рисуващ с огромно въображение и артистична дарба наративна живопис, която се вглежда в състоянията на съвременния човек, в неговите страсти и надежди, в демоничните му постъпки, в трагизма на неговото страдание, в любовта, живота и смъртта му. Неговото изкуство е епична, символична сцена, на която се явяват в надреално, метафизично общуване героите му в житейските, моралните и креативните изпитания като извечни и фундаментални градива на човешката природа.

Несъмнено Теофан Сокеров е сред най-значимите и стойностни български художници.