Паисий Хилендарски е роден през 1722 г. в Банско. Вероятно има бурна житейска съдба преди замонашването си.

Биографичните данни са оскъдни и се узнават единствено от предговора на неговата забележителна"История славяноболгарская", написана през 1762 г. Умира през 1773г. Написвайки историята, Паисий с непознат дотогава патос призовава към национално свестяване и национално самочувствие.

Родоначалник е на българската историография и на Българското взраждане.

Роден е през 1722 година (казва се, че завършва „История славянобългарска“ 40-годишен) в Самоковската епархия със светско име Пенко или Петър. За родното си място самият той пише в „История славянобългарска“: „и пришедъша ва Светые гори Афонскые у епархiи Самоковскые въ лѣто 1745“ („дошъл в Света гора Атонска от Самоковска епархия в 1745 година“).

Има сведения и предания, които насочват и поставят родното място на Паисий в едно или друго населено място – Доспей, Рельово, Белово, Кралев дол, Банско. Въпреки това, версията, че Паисий е от Банско преобладава. В своя статия от април 1912 година, в навечерието на Балканската война, бившият митрополит Теодосий Скопски пръв говори за вероятен произход на Паисий от Банско, по това време все още намиращ се под османска власт.

Хипотезата му придобива широка популярност и утвърждава възгледа сред българската общественост за Македония като „люлка на Българското възраждане“. Като водещо се има мнението на Йордан Иванов, че Паисий бил роден в Банско, в семейството на търговеца Билю Баанов, а брат му Хаджи Вълчо продължил бащината дейност и станал също известен ктитор и покровител на църквите в региона и особено на Хилендар и Зограф. Тезата за произхода му от Банско не получава потвърждение в някои стари изследвания по този въпрос.

Паисий Хилендарски не получава системно образование, но през 1745 г. се замонашва в Хилендарския манастир, където брат му Лаврентий е игумен и където по-късно самият Паисий става йеромонах и проигумен. По това време Хилендар имал статута на сръбски манастир, но поради местоположението му по-голямата част от монасите в него били българи от Македония. През 1758 г. пътува до Сремски Карловци като таксидиот, където се запознава с исторически съчинения и средновековни източници за българската история, които му послужват за написването на основния труд. „История славянобългарска“ е завършена през 1762 г. в Зографския манастир, след като Паисий напуска Хилендарския манастир заради раздор с останалите монаси. При обиколките си из българските земи като таксидиот носи своя исторически труд, за да бъде преписван и разпространяван сред българите.

Предполага се, че е починал през 1773 г. на път за Света гора в манастир в селището Амбелино (днес „Св. Георги“ – квартал на Асеновград). Близо до църквата Свети Никола в Самоков е открит гроб, в който е намерен медальон с изписано името Паисий. Тази находка, заедно с бележката от кондиката на Хилендарския манастир от 3 юли 1798 г. правят този гроб основен претендент за мястото, където е намерил последен покой Паисий Хилендарски.

Паисий Хилендарски е сред най-почитаните дейци на Българското възраждане. Пловдивският университет, Софийската математическа гимназия и други учебни заведения в България са наречени на негово име. На името му е наречена улица „Отец Паисий“ в София (Карта).

С постановление на правителството от 28 юли 2000 г. се определя годишна Държавна награда „Св. Паисий Хилендарски“, която се присъжда за стимулиране на български творци и изпълнители на произведения, свързани с българската история и традиции.

През 2008 г. в Банско е открит мемориален музей, посветен на него.