Борис Христов е роден на 14-ти август 1945 г. в село Крапец, Пернишко. Завършва гимназия в Перник, българска филология във Великотърновския университет (1970 г.). След дипломиране работи известно време като учител и като журналист. Прави общ дебют с още двама творци в сборника „Трима млади поети“ (1975 г.), а самостоятелен дебют – с „Вечерен тромпет“ (1977 г.).

При преиздаването на „Вечерен тромпет“ през 1979 г., Борис Христов вече е литературна знаменитост. Любопитна подробност от лично естество за него е, че бива поканен да стане вицепрезидент на Жельо Желев, което той категорично отказва. Носител е на Голямата литературна награда на СУ „Св. Климент Охридски“ (2000 г.), както и на ред други литературни отличия. През 2010 г. в писмо до Министерския съвет обяснява, че отказва да получи присъдения му орден „Св. св. Кирил и Методий“ – първа степен.

Появата на Борис Христов на литературния небосклон се определя като чудо. Чудо е и самоволното му оттегляне от славата и светския живот. Борис Христов се заселва в малкото родопско село Лещен, където живее до днес със семейството си, отрекъл се завинаги от светската суета. Христов прелетява като метеор в поезията ни, отказвайки да следва чуждите правила за дълъг и успешен литературен живот. Измисля си свои. Той не е роден да бъде придворен поет. Борис Христов слага „честен кръст“, че се отказва след втората си стихосбирка от 1982 г.

„ – довиждане придворно суетене
и гладиаторски борби на поетическата сцена.“ („Честен кръст“)

Отказът на поета във втората стихосбирка е жест, закодиран още в първата. Поезията на Борис Христов разказва за един пленник на тъгата и страданието, за лирическия Аз, завъртян против волята му в безкраен празен кръговрат. В ранните си стихове още Б. Христов въвежда образа на „самотния човек“, „на човека от ъгъла“. Неговият лирически Аз е напълно лишен от перспектива. Той се чуди:
„Къде да отидем, къде да се скрием
в тоя град, в тая лятна чакалня“ („Тъга“)

Сред основните мотиви на творчеството на Борис Христов е този: „Какво да прави младият човек от „забутаната провинция“, от малкото поселище – какво да прави със себе си, накъде да насочи енергията си, деятелността си, когато напусне орбитата на работния ден?“ (М. Бенчев)

„В живота винаги съм стигал до прозореца. И толкоз.
Език изплезил сетне, едва дъхът възпирам.“ (Борис Христов, „Прозорец“)

Или:

„Двама по двама под горещата шапка
на слънцето цял ден се скитаме,
с вечното наше тъжно очакване
на провинциални мислители.“ („Тъга“)

Христов получава болезненото прозрение:

„Поетът е една оголена, подвижна рана,
поезията е страдание и вик сред океана.“

Борис Христов утвърждава достолепието на „самотния човек“, изправил се срещу несправедливостите на един тоталитарен свят. Самотният човек е горд и свободен.

Самотният човек

„Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа – и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто – не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви…

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия –
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш…

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.“