На разстояние от около 300 километра над главите ни свършва това, което обикновено смятаме за атмосфера.

Границата на нашата планета обаче се простира неизмеримо по-далеч – в безмълвното пространство на десетки хиляди километри. Тази невидима, фантастично тънка обвивка от водородни атоми – геокороната – дълго време оставаше теоретична конструкция за науката. Сега, благодарение на новата мисия на обсерваторията Carruthers Geocorona на НАСА, човечеството за първи път има възможността не само да запише нейните следи, но и да състави подробна карта на този гигантски ореол, обгръщащ Земята.

От случаен кадър до целенасочена мисия

Първият и дълго време единствен портрет на геокорона е направен изцяло случайно. През 1972 г. астронавтите от Аполо 16, докато са на Луната, използват специална ултравиолетова камера, разработена от физика Джордж Карутърс, за да насочат обектива към... празнотата, където е трябвало да бъде Земята. За тяхна изненада, на изображението се появява гигантски ореол от светлина. Това не е отразена светлина, а слабото сияние на водородни атоми, разпръснати из космоса.

„Камерата не беше достатъчно далеч на Луната, за да заснеме цялото зрително поле“, коментира Лара Уолдроп, ръководител на настоящата мисия. „И беше наистина шокиращо, че този лек, пухкав облак от водород около Земята може да се простира толкова далеч.“

В продължение на половин век това изображение оставаше уникално. Учените осъзнаха, че не си имат работа с рязка граница, а с постепенна „опашка“ от земната атмосфера, простираща се на стотици хиляди километри, подобна на тази на комета. Но как се променя тя с течение на времето? Как реагира на слънчеви бури? Какъв е точният механизъм за изтичане на водород в космоса? Нямаше отговори.

Нова обсерватория, кръстена на Карутърс, изстреляна до точката на Лагранж L1 през 2 Нютона, има за цел да запълни тези празнини. Нейното местоположение, на 1,5 милиона километра от Земята, предоставя безпрецедентна гледна точка, позволяваща ѝ да види цялата геокорона - от ядрото ѝ до най-външните ѝ краища.

Повече от просто красив блясък: защо е важно?

Изучаването на този невидим щит не е само въпрос на академичен интерес. Геокороната е критичен буфер между Земята и враждебната среда на космоса, първата линия на защита срещу слънчевата радиация.

Ключът към космическото време

Когато мощно слънчево изригване изхвърли милиарди тонове заредени частици към Земята (изхвърляне на коронална маса), първото нещо, с което се сблъскват, са водородните атоми в геокороната. Взаимодействията в този граничен слой определят колко от енергията достига до спътниците в ниска околоземна орбита, комуникационните системи и дори наземните енергийни мрежи. Разбирането на тези процеси е стъпка към разработването на точни системи за прогнозиране на космическото време, жизненоважни за бъдещите човешки мисии до Луната и Марс.

Историята на водата и съдбата на планетите

Водородният атом е не само най-простият елемент, но и компонент на водната молекула. ​​Бавното му, но неумолимо изтичане от геокороната в космоса е процес, който в продължение на милиарди години би могъл радикално да промени облика на планетата.

Учените смятат, че подобен механизъм е превърнал Марс, някога влажен и топъл, в суха пустиня. Междувременно Земята, благодарение на комбинация от фактори, включително магнитното си поле, е успяла да запази океаните си. Наблюдавайки „дишането“ на нашата геокорона – как тя пулсира и губи материал под силата на слънчевия вятър – ние получаваме представа за планетарната еволюция.

„Разбирането как това работи на Земята ще ни даде важна информация за екзопланетите и колко бързо могат да бъдат премахнати техните атмосфери“, отбелязва Уолдроп.

Поглед към бъдещето през невидим ореол

Мисията на Карутърс бележи промяна от изучаването на Земята като затворена система към възприемането ѝ като динамично небесно тяло, непрекъснато взаимодействащо със своята звезда. Картографирането на геокороната е първата стъпка към разбирането на истинските, много по-обширни граници на нашия свят.

Данните, които обсерваторията ще започне да предава, ще бъдат златна мина за геофизици, хелиофизици и астробиолози. Те не само ще ни позволят да защитим по-добре нашата технологична цивилизация, но и по-точно да оценим потенциала за обитаемост на хиляди открити екзопланети. Гигантският, невидим ореол, най-накрая ставайки видим, се разкрива като нещо повече от призрачна аура, а като активен участник в голяма космическа драма, в която съдбата на атмосферата, водата и в крайна сметка живота се решава на границата между звездната светлина и бездната на космоса.

Източник:earth-chronicles