Картината на Леонардо да Винчи „Йоан Кръстител“, създадена между 1513 и 1516 г., отдавна озадачава експертите на изкуството. Образът на пророка, аскета и предшественика на Христос е лишен от всякаква строга проповедническа сила. Вместо това зрителят вижда женствен юноша със загадъчна, почти съблазнителна усмивка и мек, пронизителен поглед. Тази творба, съхранявана в Лувъра, се смята за една от най-мистичните и противоречиви в творчеството на художника, а съвременните изследвания само задълбочават нейните мистерии.

Един от ключовете за разбирането на картината е рисунка, известна като „Ангелът в плът“ или „Въплътеният ангел“, създадена от Леонардо приблизително по същия период. Сравнението не оставя съмнение: това очевидно е подготвителен етюд за „Йоан Кръстител“. В скицата обаче фигурата е гола и показва двойствена, андрогинна природа, съчетаваща мъжки и женски характеристики. Изкуствотоведите смятат, че подобно изображение в завършената творба би било немислимо за каноничното религиозно изкуство от епохата. Затова някои изследователи допускат, че художникът е прибягнал до хитрост. В окончателната картина Йоан е изобразен облечен в кожи, а ръката му, сочеща нагоре (в каноничната иконография, към идващия Спасител), е неестествено обърната, вероятно скривайки гърдите, видими в скицата.

Но защо Леонардо е имал нужда да създаде такъв образ? Отговорът може би се крие във философските и теологични изследвания на Ренесанса. Концепцията за андрогина, съвършено бисексуално същество, е била добре позната на образованите хора от онова време чрез трудовете на древните философи, по-специално диалога на Платон „Симпозиумът“. В този мит първичните андрогинни хора, които съчетават двата пола, са били могъщи и дръзки, заради което боговете ги разделили на две, осъждайки ги на вечно търсене на изгубената си половинка.

Тази идея намира отзвук и в някои мистични интерпретации на библейски текстове. Споменаването в книгата Битие, че Бог е създал човека „мъж и жена“, е било интерпретирано от някои мислители като препратка към първоначалната андрогинност на Адам. А думите в Евангелието от Матей, че при възкресението хората „нито се женят, нито се омъжват, а са като Божиите ангели на небето“, косвено намекват за преодоляване на физическото разделение и завръщане към духовна цялост. В този контекст Йоан Кръстител – фигура, стояща на прага между Стария и Новия завет – би могъл да символизира именно този висш духовен ред, където двойствеността на света е преодоляна.

Любопитно е, че огледалният анализ на картината, метод, често използван от изследователите на Леонардо, разкрива скрито лице в платното. В сянката зад рамото на Йоан някои виждат строго, почти извънземно лице, напомнящо за традиционните изображения на Бог Отец или, в по-смелите интерпретации, на някакво друго същество. Тази „сянка“ сякаш наблюдава зрителя, добавяйки слоеве от значение към вече загадъчната творба.

Темата за андрогинността е очевидна и в другите произведения на художника. Например, в картината „Света Анна с Мария и младенеца Христос“ и дори, до известна степен, на Мона Лиза. Това дава основание за хипотезата, че художникът, дълбоко потопен в изучаването на природата, анатомията и древните предания, може би е намеквал чрез творбите си за идеята за човека като по-сложни и холистични същества, отколкото традиционно се разбира.

Невъзможно е да се каже със сигурност какво е възнамерявал да предаде Леонардо да Винчи, когато е създал своя „Йоан Кръстител“. Дали е бил смел теологичен манифест, препратка към езотеричното знание, химн на човешката природа в нейната пълнота или фина игра на ума на най-великия гений на Ренесанса?
/earth-chronicles.