Марина Влади беше на 88 години. Почина тихо, у дома, заобиколена от семейството си и любимите си животни.

Висоцки я вижда във филма „Вещицата“ и сякаш веднага разбира: това е тя. Гледа филма много пъти, шегувайки се с приятели: „Ще се оженя за тази жена.“

Запознават се в Москва през 1967 г. Марина е поканена на репетиция в театър „Таганка“. Висоцки е на сцената – горещ, силен, искрен. Следва вечеря, китара, пеене до сутринта. И думите: „Най-накрая те срещнах. Искам да пея само за теб.“

Тогава тя не му повярвала: на актрисите често се казват красиви неща. Но, връщайки се в Париж, изведнъж почувствала копнеж. И тогава телефонът звъннал- същият този глас, дрезгав и познат. И тя знаела: била изгубена.


Любов, която живее между Париж и Москва

Те се женят през 1970 г. скромно, без излишна суматоха и показност. И така започват живот, разделен между две държави. На Висоцки дълго време е отказана изходна виза, а Марина лети до Москва при всяка възможност: като актриса, като туристка, като съпруга. Понякога прекарва осем месеца в годината в Русия, докато децата й остават във Франция.

Телефонните разговори струват цяло състояние, но са незаменими. Има история за телефонната операторка Тома (възпята от Владимир в една от песните му), която познава гласа на Висоцки и му помага да намери Марина дори в Рим, когато тя си е тръгнала, без да остави адрес. Той се обажда във всеки хотел и всеки фризьорски салон – и я намира. А когато Марина отговаря, той извиква: „Най-накрая те намерих!“

Той ѝ посвещава стихове и песни. А през нощта, когато всички спят, тихо я събужда с докосване и ѝ чете новите редове: „Това е моят най-голям подарък за теб.“

Коли, писма и болка, която не може да бъде скрита:

От Париж Марина му носи всичко, което може: вещи, уют, топлината на непознат дом. Дори огромен матрак - на границата дълго време не могат да разберат за какво е, но Марина просто се усмихва: „Ожених се, нося си зестрата.“

Има и коли: първо Рено, после БМВ, а после същият сиво-син Мерцедес, който цяла Москва познава. Висоцки се шегува: „Само аз и Леонид Илич имаме такъв.“

Но зад външната яркост има и друга страна: болка, тревожност, безсънни нощи. Марина се опитва да бъде там, да го убеждава, да го води по лекари, да го превежда през трудни моменти. По-късно не крие, че тази любов я е погълнала. Но без нея нямаше живот.

Последният разговор и мълчанието след него - на 23 юли 1980 г. те разговарят по телефона за последен път:
- Приключих. Имам виза и билет за двадесет и девети. Кажи ми, ще се видим ли отново?
- Ела. Знаеш, че винаги те чакам.
- Благодаря ти, любов моя.
И на 25 юли телефонът звънва, разделяйки живота им на „преди“ и „след“.