В тъмната джунгла XIX век Чикаго мирише на каменовъглен дим, евтин бърбън и бързи пари. Младият Джоузеф Уейл бързо разбира две неща: Първо, че работата като сервитьор в задимен салон трови душата, и второ — че хубавите жени, особено тези с огненочервени коси, изискват сериозен капитал.
Джо не е насилник, нито джебчия. Той притежава нещо много по-опасно: Безупречен вкус, копринени жълти вратовръзки и дълбоко разбиране за човешката алчност. Така се ражда легендата за „Жълтото хлапе“ — човекът, който превръща измамата във висше сценично изкуство.

​Неговото златно правило е простичко: „Не можете да измамите честен човек.“
За да захапе някой куката, той първо трябва да поиска да получи нещо чуждо без пари или да сметне, че сам прецаква системата.

Джо започва кариерата си с класически пътуващ театър. Заедно с един самозван „доктор“ на име Мериуедър кръстосват провинциалните градчета с каруца, пълна с вълшебен еликсир срещу глисти, съставен от дъждовна вода, евтин ликьор и кора от зърнастец.

​Докато докторът плаши събралата се тълпа с ужасите на паразитите, от задната редица си проправя път превъзбуденият Джо. Размахва пачка фалшиви банкноти и крещи с цяло гърло:
„Докторе, вие сте светец! Изпих една бутилка и не само че се отървах от мигрената и туберкулозата, ами ми израсна нов нокът на мястото на отрязания пръст!“

Почтените граждани, обзети от паника и завист, блъскат Джо с лакти, за да купят последните шишенца на петорна цена.

​След като натрупва капитал, Джо разбира, че истинските пари не са у наивните селяни, а у суетните градски богаташи. Той купува безценно парче земя — стотици декари непотребно, смърдящо блато край езерото Мичиган. В центъра на Чикаго открива луксозен офис с табела „Мичигански Елизиум“, украсен с фалшиви архитектурни планове за частен клуб за милионери. Уейл не продава земя — той продава ексклузивност и снобизъм.

​В дискретни разговори с най-богатите индустриалци той подхвърля: „Искам да ви подаря един парцел. Безплатно. За мен е важно съседите ми да са джентълмени. Ако продавам на всеки, тук ще се населят парвенюта, колоездачи и каква ли не сган, които ще пеят пиянски песни и ще съсипят рая ни.“

Омагьосани от идеята за безплатен аристократичен статус, богаташите се тълпят в офиса му. Единственото, което се изисква от тях, е да платят 300 долара такса за „прехвърляне на документите“.

Джо прибира парите и им връчва напълно законни нотариални актове за... парче кал в блатото, струващо едва един долар.

​Но истинският му шедьовър — схемата, която по-късно вдъхнови легендарния филм „Ужилването“ — е изграждането на цял фалшив свят.
Когато научава, че Националната търговска банка на Мънси затваря свой клон, Джо наема цялата сграда за един уикенд. Той ангажира местни бандити и актьори, облича ги ги в елегантни костюми, поставя ги зад гишетата и монтира фалшиви телеграфни апарати, които тракат неуморно.

​Когато поканеният мултимилионер влиза в банката, той вижда касиери, броящи огромни купчини пари, делови чиновници и тълпа от клиенти (всичките платени статисти). Заслепен от този театър на богатството, инвеститорът без да трепне брои 400 000 долара в брой за земи, които банката уж притежава. На следващата сутрин сградата е празна, а Джо вече пътува за Париж с първа класа.
​
В Европа Жълтото хлапе живее като крал. С фалшиви пътнически чекове той купува диамантени колиета и самурени палта за най-красивите червенокоси танцьорки в кабаретата, докато европейските бижутери му връщат хиляди долари ресто в истинска валута.

​Най-дръзкият му удар обаче е в Рим. В навечерието на Втората световна война Джо успява да си уреди аудиенция при самия Бенито Мусолини.

С чар, самочувствие и карта, начертана върху покривка от ресторант, той продава на италианския диктатор „ексклузивните права“ за добив в богати медни мини в Колорадо.
Дучето плаща два милиона долара за мини, които съществуваха единствено във въображението на Джо.

​През живота си Джоузеф Уейл измъква над 8 милиона долара (равностойни на стотици милиони днес).
Иронията е, че губи всичко не заради полицията, а когато решава да опита да стане „честен бизнесмен“ и инвестира в реални имоти и търговия.

​Умира през 1976 г. в чикагски старчески дом на 101 години, без нито един цент в джоба си.
На въпроса на репортерите дали съжалява, че е прахосал такова богатство, старчето с проницателни очи само се усмихнало:

„Парите са просто хартия. Аз никога не съм искал да ги трупам в трезор. Използвах ги, за да купя най-хубавото вино, най-дръзките приключения и усмивките на най-красивите жени. Изживях велик живот и не дължа извинение на никого — та нали аз просто им продавах техните собствени мечти.“

Източник: Crime Reads и Фейсбук