Стоян Цанев: Художникът се съревновава сам със себе си
Днес се навършват 5 години от смъртта му.

*Интервюто е публикувано в юлския брой на вестник "Култура"от 2016 година и във Viapontika.

Стоян Цанев е от знаковите художници на съвремието ни. Усамотен, но не и самотен, той твори в артистичната си къща извън Бургас, проектът за която е подарък лично за него от известния наш архитект Лозан Лозанов.

Ако не сте виждали дом, в който най-малката площ да е жилищната, това е точно неговият.
Огромното, сякаш „поднебесно“ ателие, доминира цялата къща. Далеч по-скромно място е отредено на художествената галерия.
Пространството е оживено навсякъде от картините и графиките на домакина, присъства и керамиката. Много малки пластики и скулптури красят хола и двора.
Компания ни правят швейцарската овчарка Арчи и котката Тара, спасена от кучето в една проливна нощ и насилствено осиновена от художника.



На изстудено бяло вино, ягоди и домашно сирене говорим за изкуство, творчество, приятели, бохема и житейски ценности.
Слаб, елегантен, по момчешки скромен и с невероятно чувство за хумор, Стоян Цанев открехва пред мен своя свят, а аз ви каня да надникнете и вие.

Господин Цанев, навършихте кръгла годишнина, а не направихте юбилейна изложба?
-Аз съм от едно никакво поколение, където почти няма художници. Поне аз не познавам художник на моите години.



Мнозина направиха скоро 60 години- Милко Божков , Милен Блажев.
Другите са от поколението на Светлин/Русев/ , направиха достолепните 80. Димитър Киров -Ди Киро, Слона- Георги Божилов си отидоха отдавна и вече нямам причина да ходя в Пловдив.
Не обичам да правя подобни изпълнения, не ми и идва на ум да направя на рождения си ден изложба.
Заговорихме за поколенията художници и ми дойде на ум навремето, като пътувахме със Слона в чужбина по изложби, все аз уреждах визите и другите формалности като по-отворен. Говорим по телефона, питам го нещо- а той мълчи. Срещам го след време в София и питам жена му, Катя Паскалева, защо не говори този човек, бе. А тя ми вика- ми той кима по телефона, съгласен е с теб. Майтап…

"Стоян Цанев е европеецът в родната живопис", тези думи са на Светлин Русев, такъв ли се чувствате?
-Всички вече сме европейци. Имах този шанс да ме канят хората като по-млад. Моята първа самостоятелна изложба беше през 1979 година в Париж- бях на 33 години.
Дойде един френски галерист тук и ме покани, бяха големи панаири- с огромни трудности и спънки, визи, бяха два вида- транзитна и изходна. Нали не съм партиен член, дадат ми едната, месеци ходя по мъките за другата. И най-накрая, с транзитна виза, Боян Радев ме качи в колата, с клаксон минахме на червено по светофарите и успях да хвана самолета за Париж. Даде ми и 100 долара да имам някой лев.
Ди Киро и Слона също трябваше да пътуват, те за есенния салон в Париж, добре, че самолетът закъсня, пуснаха и тях. Събрахме се и тримата, дойдоха от посолството,уредиха ни паспортите, пуснаха ни и се започна.
Започнахте артистичните срещи?
-Не, толкова пари накуп, не бях виждал през живота си, имаше много продажби. Тримата бяхме в постоянно алкохолно опиянение-денонощно и на десетия ден- Митьо Киров беше с бъбречна криза, Слона- с проблеми с черния дроб, а аз умрях.
Как умряхте?!
-Буквално. Тогава за първи път влязох в тунела- има го това нещо, дето го пишат. Една светлина сфумато, в черно и бяло. Майка ми видях, видях себе си- в панталонки, първата ми приятелка в детските години. Видях всичко досегашно на лента, но аз не бях подготвен още да умра и се върнах.
Не ме вкараха в болница, останах в хотела и се учих да вървя. Имах една приятелка, китайка, Сун, жената на големия художник Марин Върбанов, текстилеца, дето академията в Китай е на негово име, та тя ме лекуваше с игли.
А имате ли някаква свръхсетивна връзка с мъртвите си приятели.
-Аз съм се откъснал от света, отделил съм се и имам време много да мисля, да чета. Улавям някакви влияния, но чак кореспонденция с отвъдното не водя. Не се каня все още да умирам, никакви сили не движат четката ми, движа си я лично аз.
Правите изложби по целия свят. Къде ви усетиха най-точно?
-В Япония- там ми се събира година престой общо. Много близък бях до тяхната естетика, минимализъм и чувство за свобода.
В Щатите също бях много харесван, но аз съм от творците, които се променят, не съм константен и явно не ме възприеха в следващата ми творческа фаза.


Много автори в литературата споделят, че героите им водят самостоятелен живот и много често те направляват разказа. Съществува ли аналог и в живописта?
-Естествено, абсолютно същото е - творбата понякога заживява свой собствен живот. Повечето пъти става така- започнеш нещо, а то се видоизменя, променя се напълно.
Не влагам никакъв смисъл в творбите си, аз съм художник, а не философ, правя някаква форма, която да радва някого и искам да развълнувам зрителя, да го докосна.
Не оставайте с впечатление обаче, че не знам какво правя или, че го правя - въпреки себе си. Колкото повече време минава, толкова по-уверен съм в творчеството си, толкова повече знам какво искам да правя и го правя. Не мога да го изразя с думи, но оставям обяснението на изкуствоведите и критиката.
Критиката ли, има ли все още такава?
-За жалост критиката все повече отсъства от всички области на културата - и в живописта, скулптурата, в литературата, и в киното, и в театъра. Положителна или отрицателна - тя затова е критика, да погледнеш къде си, а не да се сърдиш, ако някой не те харесва. Аз поне така ги разбирам нещата. Но сега най-вече журналистите влизат в тази роля - колко картини излагате, специално за изложбата ли са, за тази галерия ли са и до тук.
Големият ми приятел Милко Божков правеше изложба във Варна и на другия ден му викам, дай да видим вестниците какво пишат. И о, ужас, портрет на някакъв политик, няма да му казвам името, с едни мустаци, а отдолу – художникът Милко Божков нареди изложба в галерия…. Без коментар!
Завършвате художествена академия в Полша през 70-те години, където духът на свобода доминира в обществото и стремеж към нея се чувства особено силно. Има ли значение фактът, че се формирате като художник в една не толкова схоластична среда каквато е българската тогава?
-Огромно значение имаше за мен фактът, че съм завършил в Полша - друг беше моят хоризонт. Тук криеха импресионистите, съвременните художници, а аз в онези години гледах изложба на Тапиес например.
Завърших академията в Полша през 1973 година, помня, че през същата година почина и Пикасо. Варшава осъмна с надписи по стените: умря Пикасо.
Разликата между София и Варшава беше тогава несъизмерима - там имаше едно много сериозно обучение, но същевременно – много свободно. Професорът те вземаше и създаваше нещо от теб - но не по собствен модел и подобие, както ставаше в нашата академия - който завършеше при Светлин, рисуваше като него - там нямаше подобно нещо. Всеки беше свободен и напътстван от професора си. Никога няма да забравя моите професори- можещи и свободни хора. И още нещо - в Полша мъжете бяха мъже, а жените- дами.
А и ние бяхме една много хубава група. Завърших графика, но се учеше всичко - и живопис, и скулптура, реставрация. Бяхме трима студенти графици, а имахме един професор, един асистент, един майстор печатар, един технолог и още една жена, която помагаше на всички. Имахме ключ от академията и можехме да влезем и да работим по всяко време - ако исках, можех и цяла нощ да съм там. Завърших с награда на министъра на културата на Полша- голямо признание за онези години!
Точно тогава се създаде „Солидарност“. Като завърших, бях приет в техния съюз на художниците, и целият съюз мина към „Солидарност“ и така аз, може би, съм първият и единствен българин, член на „Солидарност“, по независещи от мен обстоятелства, но това е факт.
При протестите тогава съм бит в академията, заедно с другите - имах една сериозна рана на гърба, но ректорът беше мъж на място - изгони полицаите. Благодарен съм за всичко, което ми се случи в Полша.
Завръщайки се в България вие сте забелязан веднага от изкуствоведите. Имаше ли художници, които ви караха да се „съизмервате“ с тях?
-Когато се върнах в България, аз бях много различен и нямаше как да не ме видят. Първата изложба, на която щях да участвам, беше обща изложба в София - изпратих графики. И ми ги върнаха, като някой беше написал отгоре на папката „порнография“.
Джурлата /Георги Баев/ се ядоса много от това нещо и ги нареди в изложбената зала на групата и така първата ми изложба се състоя в Бургас, даже художествената галерия откупи една-две работи. След това не съм имал проблем с участията. Беше минало времето на спиране на изложби и сваляне на картини, на намесата на Партията. Въпреки че държавата като един меценат беше ревнива към всеки от творците си - искаше да знае какво се случва с нас. С ръка на сърцето си мога да кажа, че не съм имал спънки.
Никога не съм се мерил с който и да е, най-големите художници от онова време ми станаха първи приятели. Съревнование не може да има, художникът се съревновава сам със себе си. Ако не го разбере това отрано, е загубен като художник.
Тогава имаше групиране по признак местоживеене. Не ви ли беше тясна групата на бургаските художници?
-Никога не ми е било тясно. Винаги съм се чудил кога ни е стигало времето да работим и да направим толкова много картини. Сега като видя какво е минало през ръцете ми, колко работа съм свършил - кога е било това, в Групата се събирахме почти всеки ден. Сутрин отивахме към осем часа, влизаше Джурлата, всички млъквахме - имахме му уважението, не знаехме какво ще го разлюти и чакахме някой да вземе хонорар, за да отидем да пием. Преди обед алкохол не даваха, сипваха ни в кафени и чаени чаши водката.
Тогава пловдивската група беше най - известната - работеха все още от по-старите майстори- бай Златю, Цанко Лавренов, Бараков, както и Димитър Киров /ди Киро/, Слона, традициите бяха силни там.
Нашата група беше по-скромна, но тук работеше Георги Баев, Ненко Токмакчиев/бащата на Тончо/, Виолета Масларова, Кирил Симеонов - все добри български художници. Но ние бяхме най-свободната, най- готината група- атмосферата беше страхотна. Нашата група беше винаги споменавана, сега не знам какво се случва с нея - може би има някакъв живот, но нямам наистина представа.
Кога се е работило, въобще не помня, но много картини направих през този период. Тогава бях фигуративен художник. И понеже си служех със средствата на деформацията тази фигуративност се изроди в особена крайност-карикатурност и постепенно се освободих от това и преминах към някакви форми, които си ги създавам аз сам.
Сега това, което правя, също се променя. Гледам, че стигам до неща- все махам, махам и може би най- накрая ще стигна до момента, когато ще ударя една черта и ще се подпиша и това ще бъде!
Творите в областта на живописта, на графиката и керамиката. Поехте по един много труден път – първоначално на много изчистена знакова , а след това на една асоциативна абстракция. Има ли при вас знак за равенство между живопис и графика, става ли живописта графична, а графиката-живопис? Едно интересно приплъзване в жанровете?
-Първите ми изяви след завръщането ми от Полша бяха с графика. От техническа гледна точка нивото тук беше трагично- може да се каже, че изобщо не знаеха за какво става въпрос, не е като сега. Дълги години я работех, но тя е един тежък занаят- всичко съм печатал сам в една голяма преса, с медни плочи, с киселини - не ми останаха ръце от този период.
После работех литография в нашата графична база в Бургас, но и майсторът, и той остаря като мен, не може да вдига вече тези камъни.
Сега работя живопис, от време на време правя някои по-големи рисунки и керамика. Керамиката е една моя голяма слабост - сам се научих с времето и смятам, че я правя що годе професионално - имам си ателие за керамика, пещ, всичко си правя сам. И няколко месеца в годината работя това. Винаги съм правил алюзията с това, че както Господ е създал човека от кал - така и ти мачкаш глината. А и с тези глазури- стават страхотни магии! Всички глазури преди да ги сложиш са сиви,нямат цвят, а като ги изпечеш на температура 1100-1200 градуса, тогава си показва цвета и изненадата е много голяма!
Наистина има приплъзване на жанровете: живописта влияе на графиката и взаимно се допълват, както и много неща, които правя в живописта се пренасят в керамиката.
Къде търсите своите теми, какво ви вдъхновява?
-Живея в къща сред природата и виждам неща, които тук в града няма как да бъдат видени.
Близкото общуване с природата ми дава много теми и поводи да направя дадена картина.
Много странно, но имам чувството, че помня хиляди години назад, много преди да се родя. Идват в съзнанието ми някакви неща- може и да съм ги виждал, но в повечето случаи - не съм и създавам форма.


Настроението понякога също е повод за творчество - да изразиш с цветове дали някой те е зарадвал или обидил. Може да си яростен от тази обида, неведоми са пътищата в които идват идеите, мислите, настроенията. Ти си длъжен да уловиш момента и да сътвориш това нещо.
Ако не е банално, ако те изненада и теб, докато го правиш- от това по-велико нещо няма!
Има много голяма разлика в начина по който преди работех и сега. Преди имаше и някаква амбиция, сега оставям всичко на мисълта и на сърцето, на моето чувство да ме води.
А художник от вашия ранг не получава ли поръчки, от Общината на Бургас например?
-Никой не пита за мен- жив ли съм. Общината си има хора, приближени до нея.
Знаете ли кое е жалкото- навсякъде се присламчиха самодейци и те дават тон на всичко. Градът уж е направен, голяма олелия, голямо хвалене, но направен кофти, самодейно.
Днешният Бургас с тези сиви плочи прилича на гробище, някои от колегите ми направили някакви скулптури - отвратително.
Не прилича ли градът на този от вашата младост - Бургас на Фотев и Джурлата?
-Тогава градът имаше атмосфера, беше жив и зелен, сега е бездушен, бетонен, фалшив.
Тогава имаше истинска бохема - не като сегашните бездарни пиянки. Фотев беше истински епицентър на културния живот на града.
Вие сте елитарен художник, затова ли спряхте да участвате вече в общите художествени изложби на Бургас?
-Да, елитарен съм – чувствам се като дъга в лятна нощ!
Но затова не участвам в общите изложби вече – излагат някакви самодейци, които са отгоре на това и нахални и пробивни! Навремето да ти вземат картината в подобна проява имаше истинска творческа цедка, да станеш член на Съюза на художниците- това беше невероятен връх!
А днес всеки драскач, който се е научил да държи четка и молив, е в него. Упадъкът е на всички нива в живота ни, но в изкуството е ужасно дразнещ.
А вие кога разбрахте, че искате да станете художник?
-Винаги съм знаел, аз се родих художник. В детството ми имаше една книжарница- Руската, където за стотинки се продаваха великолепни албуми с картини на известните художници. С часове ги разглеждах- руснаците имат невероятни автори.
Като дете прекарвах летата в едно айтоско село, където родът ми има къща. Бяха ми нарязали картони, листи, рисувах непрестанно. Точно в тези години видях и Ван Гог- изтръпнах и разбрах.
Кои други художници са ви повлияли с творчеството си?
-Веласкес- велик е , монументалист, който владее рисунъка до съвършенство. Винаги, когато ходя в Мадрид, отивам да го гледам в Прадо.
Ще ви издам нещо, което не съм споделял до сега - като дете бях чирак на Златю Бояджиев, едно лято му помагах, точно след мозъчния удар, вече рисуваше с лявата си ръка.
Другарката Пулева по история заведе класа ни на Бачковския манастир, а там - бай Златю, който на всичкото отгоре си търсеше и помощник. От дума на дума, разбра се, че и аз рисувам и другарката се съгласи да ме остави да му помагам. Беше истински художник, мъж и мераклия, уговарях вместо него модели за рисуването.
След години бай Златю дойде в Бургас, разхождах го по морето.
Вярвам, че няма случайни срещи, че е трябвало да се докосна отблизо до един голям майстор.
Не направихте юбилейна, но все пак кога ще видим следващата ви изложба?
-Планирам изложба в края на август, в интимното пространство на галерия „Пролет". Имам готови вече около 20 картини. Всеки ден работя- ще видим какво ще се получи.

Поклон пред паметта му! Изказваме съболезнования на близките му!
Почивай в мир, маестро!