Изглежда, че цикълът на деня и нощта е единственият постоянен ритъм, който ни дава Слънцето. Но в действителност нашата звезда не е спокоен гигант, а бушуващ океан от плазма, чиито капризи могат да продължат векове. Днес учените от НАСА наблюдават със страхопочитание и недоумение как звездата навлиза в непредсказуема фаза на активност, опровергавайки всичките им прогнози и карайки ги да се чудят: свидетели ли сме на началото на нова космическа ера?

През 2019 г., в края на предишния слънчев цикъл, официалните прогнози на НАСА и Националната океанска и атмосферна администрация (NOAA) бяха успокояващи: следващият, 25-и цикъл ще бъде толкова спокоен, колкото и предшественика му. Те грешаха.

Реалността се оказа различна. Слънцето се „събужда“ и активността му не само надмина очакванията, но и надхвърли обичайния си 11-годишен цикъл. Нов анализ на данни сочи обезпокоителна тенденция: активността на нашето слънце непрекъснато се увеличава от 2008 г. насам. Изследването е публикувано в научното списание "Astrophysical Journal Letters"

„Всички знаци сочеха, че Слънцето навлиза в продължителен период на ниска активност“, признава Джейми Ясински, плазмен физик в Лабораторията за реактивно движение на НАСА. „Така че беше изненада да видим обратната тенденция. Слънцето бавно се събужда.“

След относително средната активност на Цикли 22 и 23 (започващи през 1986 и 1996 г.), налягането на слънчевия вятър сякаш постоянно намаляваше, което накара учените да очакват нов „голям минимум“. Слабият Цикъл 24, който започна през 2008 г., само засили тези очаквания. Но Цикъл 25 изненада, показвайки активност, сравнима с историческата средна стойност.

Ясински и неговият колега, космическият физик Марко Вели, анализирали дългосрочни данни и открили нещо изненадващо. Оказва се, че още от самото начало на „слабия“ 24-ти цикъл през 2008 г. слънчевият вятър започнал да се усилва и оттогава продължава да расте постоянно. Силата му се измерва по отношение на скорост, плътност, температура, топлинно налягане, маса, импулс, енергия и сила на магнитното поле – и всички тези показатели показват постоянно увеличение.

Това откритие има дългосрочни последици. Първо, то означава, че можем да очакваме увеличаване на екстремните космически метеорологични условия: мощни ветрове, слънчеви бури, изригвания и изхвърляния на коронална маса, които биха могли да нарушат работата на спътниците и електрическите мрежи на Земята.

Второ, това се вписва идеално в теорията за друг, по-глобален цикъл – цикълът на Хейл. Той трае приблизително 22 години и се състои от два 11-годишни цикъла, завършващи едва когато магнитните полюси на Слънцето се върнат към първоначалната си полярност. Нарастващите доказателства сочат, че цикълът на Хейл е основният цикъл, а този, с който сме запознати, е само половината от него.

Засега налягането на слънчевия вятър е все още по-ниско, отколкото е било в началото на 20-ти век. Единственият начин да разберем какво ще се случи по-нататък е като продължим да наблюдаваме звездата.