Тази вечер в залата на кукления театър от 20.00 часа ще бъде показан турският филм „Джазът в Турция” на режисьора Бату Акьол. Той е в рамките на фестивала за близкоизточно кино MENAR, който се провежда за втори път в Бургас.

Без всякакви предисловия е добре да кажем, че иде реч за филм от категорията на Buena Vista Social Club и Cafе de los maestros. В крайна сметка не е лошо човек да отиде на кино с голямата кошница, когато има защо. В този случай изобилието е и в количествено, и в качествено отношение. „Джазът в Турция”на Бату Акьол е 1001 нощ с 1001 разказвачи, кой от кой по-интересен.

Този филм грабва вниманието с лекота. Трудно е човек да си представи музикален филм, в който говоренето е повече от музиката, без това да е в ущърб на цялостната композиция. Но историите, които ни разказват героите, само ни надъхват после, веднага след финалните надписи, да тръгнем да търсим (легално или не) музиката, за която е станало дума. Във филма ги има всички пластове и всички времена.

Бату Акьол проследява последните 100 години не само в музикално, но и в социокултурно отношение – със съответните коментари, които наблягат на очарованието от раждането на една нова култура, но и не спестяват мракобесните епизоди от 1955 г. и до наши дни, когато паметници на културата се разрушават, за да бъдат построени молове.

Иначе филмът е истинска енциклопедия, носи познание. Занимателна, но не повърхностна, детайлна, но не натоварваща. Хрант Лусикян, Исмет Сърал, Илхан Мимаролу, Джюнейт Сермет… Чували ли сте за тях? Едва ли. Но си струва, непременно ги чуйте!

Във филма на Бату Акьол се появяват и някои ключови фигури за съвременния джаз като Хърби Хенкок и Уейн Шортър (с когото и започва историята съвсем неслучайно), но и хора от по-следващото поколение като турско-шведско-нюйоркския саксофонист Илхан Ершахин. Той убедено заявява един постулат, след чието осмисляне няма да ни е нужно много, за да излезем от рамките на провинциалния пуризъм, който възпира творческото начало у нас. За това обаче – накрая.

Източник: Култура